Извадка от речта на Моше Кантор пред Европейския парламент, произнесена по случай Международния ден в памет на жертвите на Холокоста.

В своя документален филм „Моята борба” шведският филмов сценарист и продуцент Ервин Лейде изкова през 1961 г. фразата „Никога вече!”. През годините тя беше повтаряна многократно, като лозунг. Но, за да възстановим истинското й значение, необходимо е да загърбим елемента на възпоменанието и да я приемем като призив на глобалното психологическо усилие да проумеем злото и да му се опълчим. Международният ден в памет на жертвите на Холкоста, почетен миналата седмица, се чества на датата, на която бе освободен печално известният нацистки лагер на смъртта Аушвиц. Това място е толкова страшно, до такава степен надхвърля нашите земни представи за ужас, че бе определено от писателя Йехиел Динур, оцелял от Холокоста, като „различна планета”, наричана от него „планетата на пепелищата”. Това място е планета на злото.

Понякога си мисля, че би било безкрайно по-добре за оцелелите, безкрайно по-добре за всички нас, ако спомените и образите от царството на злото си останат на своята си планета. Но същевременно разбирам колко опасно е за човечеството като цяло да загърби онези преживявания, да ги остави на онази „различна плането”.

Защото опитът ни е научил, че тази „различна планета” всъщност се намира тук, сред нас. И че, ако не си спомняме кошмарната действителност, ако не я проучваме, няма да извлечем поуки от нея. И никога няма да сме убедени, че сме способни да я разпознаем и да спрем навреме нейното възраждане и разрушителна мощ.

Необходимо е да изучаваме злото като самостоятелна дисциплина, както правим с науката, с инженерството, с други дисциплини. Нашата цивилизация зависи от способността ни да разпознаваме злото – не на възпоменателни церемонии години или десетилетия, след като то е извършило унищожителната си дейност, а още докато е в зародиш, при първите му многозначителни признаци на развитие.

Миналата седмица отбелязахме и седемдесетата годишнина от конференцията във Ванзее, тази среща на високопоставени нацистки представители, състояла се в едно берлинско предградие. Всеки свидетел на тази среща на обществени дейци би останал с впечатление, че става дума за нормално административно заседание: документи и папки, разгорещени спорове и цифри – точно както по цял свят.

Но цифрите, обсъждани на тази среща, не бяха всекидневни икономически статистики, а броят на евреите, официално определени, за да бъдат убити. Именно тук се обсъжда „окончателното решение” на еврейския въпрос. Човекът, който води протокола от срещата и сравнява официалните нацистки статистики за европейските евреи, е есесовският офицер Адолф Айхман. Само 20 години по-късно йерусалимски окръжен съд ще осъди на смърт Айхман, между всички други обвинения, и по обвинение в престъпления срещу човечеството. Айхман, както и конференцията във Ванзее, е доказателство за онова, което Ханна Арендт нарича „баналност на злото”. Този обикновен технократ е един от най-убедителните примери как немислимото, превръщайки се във всекидневие, може да доведе до изтреблението на милиони невинни. Избраният от нацистите инструмент беше писалка. Картечниците на специалните команди и „циклон Б” в газовите камери сложиха физически край на цели общности. Но именно перото, попаднало в ръцете на Айхман и много други, изпрати тези общности на смърт.

Преди няколко години имах честта да се запозная със Цви Малшин, един от агентите на „Мосад”, заловили Айхман в Аржентина и препратили го в Йерусалим, за да го изправят пред лицето на справедливостта. Малшин, който почина през 2005 г., ми показа ръкавиците, които си е слагал, за да не трябва да се докосва до Айхман. Сподели, че не е желал дори бегло да докосне злото, изпратило на смърт милиони хора.

Днес отправяме поглед на Изток, към Иран, и отново виждаме режим на злото, който потиска собствените си граждани, заплашва да унищожи демократичната държава на евреите и грози с унищожение самата западна цивилизация. Свидетели сме на приготовленията за масови убийства точно, както навремето пропагандната машина на Йозеф Гьобелс проправи пътя на геноцидната индустрия, в която се превърна нацистка Германия. В момента от иранските средства за масово осведомяване блика омраза срещу евреите, Израел и Запада, залива образователната система и обществения дискурс.

Иранският режим все още е способен да докара стотици хиляди иранци до състоянието на екзалтирана тълпа, скандираща „Смърт на Израел”, „Смърт на Америка”, „Смърт на Великобритания”. Така немислимото се превръща във всекидневие и злото започва да изглежда нещо нормално. И въпреки това мнозина на Запад не вземат на сериозно геноцидните изявления на иранския върховен ръководител Али Хамейни и на президента Махмуд Ахмандинеджад.

Не можем да останем равнодушни, когато виждаме как в наше време и на нашата планета категориите на омразата и злото могат да бъдат приравнени към категорията на нормалното. Не бива да се залъгваме. Злото наистина живее между нас. „Никога вече!” означава, че е наш дълг да го разпознаем и изкореним, преди да му се даде възможност да действа и да унищожава.